Отзиви

МАРИЯ ДАЛАКЧИЕВА-ЛЕРИНСКА

ЧУДОДЕЙНИЯТ КЛЮЧ НА ПЕНКА БАНГОВА

   Появата на сборника с новели и разкази “Ключът” на Пенка Бангова е радостен литературен факт.
Разпръснато по вестници и списания, нейното творчество години наред живееше свой пълноценен живот, но винаги книгата е завършващият стадий, който придава в композицията нова сила на творбите и очертава авторовия профил.
Интересно и красиво илюстрирана, тази малка, но дълбоко съдържателна книга е пример как модернистичният замах на талантливия художник Красимир Зинин може да подтикне въображението на читателя и да му подари своеобразен ключ към по-абстрактни и метафорични тълкувания на реалистичния текст.
Стремленията на Пенка Бангова да обхване живо и трепетно понякога банални истини от нашия съвременен живот, се постигат от нея с някаква пъргава лекота. Може би защото самата тя, може “да вижда” невидимите за нас врящи и кипящи, зреещи процеси в социалната динамика. “Нейните колби” са научни кабинети, заводски лаборатории и проектантски бюра, където търсещият ум зад цифри и стативи, оформя една представа обикновено за монотонност, сивота и схематичност, а при нея не е така. Живо и увлекателно Пенка Бангова ни въвлича в тревогите и вълненията на своите герои и характери, а техните пориви и крушения стават и наши, защото не един път и ние сме ги преживявали или заставали пред “затворената врата” на своите желания, амбиции, илюзии, без капка надежда да намерим “спасителния ключ”. Тогава всичко наоколо избуява в черни краски, а полетът на мисълта и чувството е стихнал и изчезнал. Прозата на Пенка Бангова, наситена и с нашите проблеми, поражда след прочита едно своеобразно облекчение, което може да намериш при напълно разбиращ те психотерапевт. И наистина, колко много “еманципирани жени” могат да се видят в образа на Биляна в едноименната уводна новела, която звучи като увертюра за композицията. Интелигентна, образована, мечтателна като откривател и учен, тя се хвърля в прегръдката от мъж на мъж – колега и приятел, за да остане стъписана, без лично щастие по пътя на амбициозното си издигане до административния връх. Но и там за сърцето няма утеха. Ще намери ли някога своя Пиер Кюри сред мъже, които съглеждат в жената и нейния ум жрица на домашния уют и предпочитан носач на пазарските мрежи.
“Кой е ключът, който разкрепостява дарбите и освобождава енергията, заложена във всеки от нас?” – се питаме заедно с героя на разказа “Апартаментът”, инж. Кинаров. Мечтателно отдаден на любимата си работа на конструктор, той мълчаливо понася “свалянето от най-високия етаж” и въпреки дългогодишния си безукорен стаж, изпитва угризения пред възможността да влезе в ново жилище, когато има по-нуждаещи се.
Не може да се забрави лесно разказът “Необикновената” за строителя Вангел, който иска с нещо да бъде запомнен от хората. Той е построил хиляди сгради, раздал е толкова топлина, но знае ли някой името му? Ще си умре неизвестен. И построява Вангел чешма, а от нея тече вода, която Вангел е открил след дълги лутания. Пиеш ли от тази необикновена вода и ти изпитваш желание да построиш нещо хубаво за хората.
С пречистваща сила идва към нас закъснялата любов на лекарката Блага от късия разказ “Дневници”. Отмъщавайки си за въображаемата изневяра на съпруга – морски капитан, който навярно си има друга на всеки пристан, Блага се влюбва, без да се замисля дали е истински обичана. Едва след смъртта на капитана, от дневниците му по време на далечните плавания, тя разбира, че единствено той, най-истински я е обичал. Тя скъсва с увлеченията и страда за него, но уви, той е вече мъртъв.
Отчаяни и объркани, зад решетки на врати и прозорци, ние неусетно се озоваваме в тоя сложен и противоречив свят с обременена душа от мъчителни въпроси без отговор, защото постепенно изгубваме вярата в ближния си. Кой е ключът, който ще ни върне в спасителното пространство на идеалите?
Може би само една стена ни дели от човека, който ще ни подаде ръка в голямата беда, надвиснала от трагичното “самозаключване”. Но виждаме ли го ние, че той също страда?
Обърни се и виж човека до теб, в него е спасението! – подава чудодейния ключ Пенка Бангова.

в. “Свободен бряг”
юли 1998 г.

 

СТОЙЧО БИЯЧЕВ

ДОСТОЙНА ВИЗИТКА

   Литератор беше казал, че книгите са визитните картички на всеки автор. Ако се съгласим с него, Пенка Бангова не се нуждае от представяне, защото още преди четири години ни връчи първата си визитка – сборника с новели и разкази “КЛЮЧЪТ”, която се оказа за нея ключ към белетристиката. През следващите години Бангова се утвърди като изявен автор на къса проза. Много нейни творби бяха публикувани в периодични издания като списанията “Пламък”, “Море”, вестниците “Аудитория”, “Литературен глас”, появиха се в алманаси за поезия и проза, бяха излъчени в радиопредавания, включени в двете най-големи виртуални библиотеки в България: “Литернет” и “Слово”. Днес Бангова отново напомня за себе си с новата си книга “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” обединила новели и разкази. Между двата сборника има голямо сходство и то не е само в жанровата им принадлежност. Сходството е преди всичко в стила и реалистичния подход на автора. За мен Пенка Бангова е завършен реалист. Всичко, за което ни разказва – и историите, и героите са взети от нашата действителност. От обикновените, делнични събития тя успява да извлече същественото и да ни го поднесе в художествена форма и то така живо и убедително, че у читателя не остава съмнение в неговата достоверност. Според мен тази убедителност се дължи на факта, че не е умозрителна, а сюжетите, които ни предлага са навярно лични преживявания. Искам да насоча вниманието и към друг общ за двете книги момент – социално-етичната позиция на автора, звучаща ярко и вълнуващо. Във всички свои произведения Бангова застава до тези, които незаслужено, несправедливо са пренебрегвани, потискани, ограбвани, независимо кои са извършителите – дали казионно-бюрократичните структури от миналото или безпардонно-наглите парвенюта от днешното време. Достойна позиция която приветствам! Що се касае до нравствените качества на героите Бангова порицава, осъжда проявите на егоизъм, двуличие, кариеризъм, безхарактерност.
Но въпреки сходството, между двете произведения има и разлики и това е напълно естествено като се има предвид, че са създадени в различни етапи от творческия път на автора. При всичките си достойнства “КЛЮЧЪТ” притежава недостатъците присъщи на дебютните творби. В новия сборник тези препъни камъчета са избегнати. Езикът е обогатен. Граждански елементи има и в първата книга /новелата “Биляна”, разказа “Убийците”/, но сега социалната дисекция е по-дълбока, по-ясно и категорично е заявена гражданската позиция. В новелата “Роза” непринудено е дадена поляризацията на днешното общество и нечистото във формирането на новия “елит”. Важно e, че Бангова не само търси, но и разкрива причините за тези социални явления. В “Последните дни на един егоист”, творбата дала наименование на сборника, авторът прави смел и според мен успешен опит в сравнително неголямо произведение да представи как човешкия егоизъм се проявява по различен начин в две коренно противоположни социални системи. И искам да отбележа, че “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” е достойна визитка за автора.

Слово изнесено на премиерата на книгата в Бъргас.

11.10.2002 г., Бургас

 

Милена Димова

ХИЩНИЦИ ИЛИ ЖЕРТВИ

   Днешната българска действителност като художествен обект е нож с две остриета. В това се е убедил всеки автор, изкушил се от достъпността на “модела” и рискувал да го пресъздаде в стих или проза. От една страна, сегашното време предлага безброй сюжети, милиарди ярки конфликти, характери, образи. От друга обаче, ще цитирам Андрей Платонов, “ние се променяме по-бавно, отколкото променяме света”. Както в първите пролетни дни по улиците срещаме хора, едни облечени в кожуси, а други по шорти, така и към промените в обществото ни всеки отделен човек се адаптира по своему – кой по-бързо, кой – по-бавно, а кой така и не успява. Овладяването, осмислянето, обобщаването на това многообразие, на реакциите е тежка писателска задача. Но именно мъчителните метаморфози на човешката личност, поставена в условията на стремително изменяща се външна среда, е онова, което изследва Пенка Бангова в най-новата си книга “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ”.
Историите, разказани в шестте разказа и новели, не шокират с някакви изключителни драми или необичайни обстоятелства, героите им не притежават уникални качества, нито са натрапчиво запомнящи се образи. Книгата ни позволява да надникнем в съседния апартамент, където леля Йордана напразно се надява синът й да плати парното, да се поразровим в миналото на онзи едър мъж с кисело лице, който всяка сутрин ръмжи с форда си под прозорците ни, да поклюкарстваме за самотната Мая от отсрещния блок и за мъжа, който я посещава в неделя. Но това надничане в чуждия живот не е по нашенски злорадо, а съчувствено и добронамерено. Авторката обича и съжалява “децата” си – объркани, измъчени, разочаровани, неудовлетворени. И затова им подарява надеждата. Финалът на всяко от шестте произведения е пронизан от слънчев лъч. Бившият талантлив учен и настоящ безскрупулен бизнесмен /”Последните дни на един егоист”/ е осенен от благородното желание да помогне на момиче, поело пътя на проституцията. Роза от едноименния разказ решава да се бори срещу корупцията и бездушието. Кръстан /”Експресен влак”/ се отправя да търси бившата си съпруга, с която са го разделили собствената му дребнавост и агресия. Мая /”Любовницата”/ може би ще намери мъжа на живота си в лицето на небрежния си любовник.
Въпреки “светлината в тунела”, ако обобщим съдбите на героите на Пенка Бангова, ще се получи доста тъжна картина. Нашият съвременник, човек, изведен от книгата, е или хищник, или жертва. Жертвата не е щастлива. Това са бедните, отрудените, уморените, смачканите, измамените хора. Хищникът също не е щастлив. Той страда от загубата на идеалите си, от скуката в брака си по сметка, от парадната условност на света, в който е принуден да живее и от собствената си деформирана до неузнаваемост личност.
Сборникът на Пенка Бангова е рискован опит за разрез на най-чувствителните участъци от душевността на българина днес. И затова не бива да се приема за неуспех фактът, че в определени моменти ръката на писателката изпуска скалпела. Имам предвид прекалената иносказателност на повествованието, която отнема доста от драматизма на иначе благодатните за разгръщане образи. Може би малко повече драматургични елементи биха очертали по-убедително характерите и ситуациите. Героите нямат външност, не са зрими, не са цветни. По-скоро са плакатно маркирани, което, предполагам, е преднамерено от страна на Пенка Бангова. Защото, връщам се към началото, нашето време още няма лице или поне онова ясно и оригинално лице, което да улесни работата на портретиста.
Все пак “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” безспорно е книга, която не бива да бъде пренебрегвана. След прословутите писателски “чекмеджета”, в които се оказа, че няма нищо, след жалките ремарки “писано преди 1989 г.” под бутафорните мемоари, наводнили пазара ни, или смешните опити за “социална” поезия или проза, темата за човека и обществото, в което живеем, като че замря. Разбирам авторите, но продължавам да се изненадвам, когато писател, живеещ тук и сега, в това безумно, абсурдно, шеметно време, посвещава перото си на ТКЗС-тата, например, или на спомени за първата си коситба. Тук и сега, когато пред очите му са изкушенията на стремително променящата се човешка душа, променяща се така трагично и мъчително, че просто плаче за своя български Достоевски. Затова опитът на Пенка Бангова да надникне зад шармантната или олющена фасада на битието ни заслужава адмирации. Още повече, че този опит е в територията на късия разказ – пространство, което безмилостно притиска автора с изискванията си за синтез. Смело може да се каже, че “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” е книга, в която всеки ще разпознае себе си. Нещо повече – ще разбере и другите.

в. “Литературен форум”
бр. 32/2002

 

ИВАН СУХИВАНОВ

КЛЮЧЪТ НА СЪКРОВЕНОТО

   „КЛЮЧЪТ“ е озаглавила първата си книга Пенка Бангова, вероятно, за да ни напомни, че нещата в живота не са толкова прости, колкото ни убеждава обикновената перспектива. Всеки раказ на авторката тръгва от битова случка, но „ключът“ към това което се случва, е в умението да тълкуваме ефимерните знаци, които съдбата оставя. И ако не съумеем да отключим значението на ставащото с нас и около нас, тогава рискуваме да не открием смисъл в собствения живот. Да пропуснем последната дума на възмездието, което бележи всеки един живот. Та всеки живот е отговор на нещо – внушава ни Пенка Бангова, чрез късовете белетристика, събрани в този сборник. Тя не ни дава рецепти и начини за употреба на живота. Опитността, която придобиваме след прочита на книгата, се състои в следното: внимавайте да не изхабите дните си безцелно! Това е моралната висота на разкаите. Внимавайте, защото само така може да се улови акцента в хаоса на съвременния живот, лишен от устойчивост и каквито и да е указания. Единственото указание е нашият дух, който все пак съществува, въпреки разрушителните пробиви на научното познание за човека. „Човек е тайна“ – точно поради факта, че не може да бъде пресметнато поведението му и затова съществува литературата като истинско човекознание.
Персонажите в разказите на Пенка Бангова живеят като залепнали в среда, пренаситена с несправедливост и измама. Те са самотни, почти не се съпротивляват и за разлика от личностите, които са взели съдбата си в ръце и всеки проблем е стълбичка към съвършенство, тези нещастни души могат само да мечтаят за по-добро състояние, за мъничко топлина и разбиране. Най-често настоящето битие не ги задоволява Те търсят изход и всеки постъпва според душевния си мир. Например Емануил /от „Апартаментът“/ се опитва да се извиси над обществената разруха, докато Матей /от „Убийците“/ не може да устои на мътните й води.
„КЛЮЧЪТ“ е добре оформена книга. Редактор е Николай Стоянов, а художник Красимир Зинин. Тя съдържа шест разказа: „Биляна“, „Необикновената“, „Апартаментът“, „Дневниците“, „Убийците“, „Ключът“. Това, което ги сближава стилово е умението на авторката да работи с детайла. Например, рисувайки жеста, с който Магда /от „Апартаментът“/ докосва възглавницата на съпруга си, Бангова ни внушава, че любовта е възможна. Друго нейно умение е чрез незначителен на пръв поглед повод да ни върне в миналото на героя и така да научим съществени неща за неговия характер. Лично мен ме впечатлиха разказите, чиито главни „герои“ са жени. Най-вече „Дневниците“, където сюжетът се гради върху особената позиция на една разкайваща се блудница. Прави чест на авторката, че не се е плъзнала по лесна интерпретация, а се опитва да освети проблема от универсална човешка гледна точка. А той е не само морален, но и екзистенциале, ако е възможно подобно делене.
Като силна страна на тази книга ще отбележа и чувството за съвременност. Авторката търси отговор на въпроса: защо живеем така? Тя не е безразлична към дебатите, които текат в нашето общество днес. И най-важното – достатъчно е честна, за да ни предлага сладникави отговори. Всички тези качества на белетрист са й помогнали да изгради добра книга, която ни подтиква да се вглеждаме в хората около нас и да търсим смисъл в обърканото кълбо на живота.

Август, 1998 г.,
Бургас

 

ИВАН ПЕТКОВ

ТИПИЧНИ ЗА ВРЕМЕТО ОБРАЗИ

   Съвременните събития в България са благодатен извор на ярки сюжети, но малцина са писателите, които черпят от този извор. Приятно изключение е Пенка Бангова. В новата си книга “Последните дни на един егоист” – сборник новели и разкази, чрез живи и може би затова така силно въздействащи и запомнящи се образи, авторът ни среща с нашия съвременник. Литературните герои от шестте произведения ни изглеждат действителни, тъй като са обрисувани всестранно: ние научаваме за техните светли и тъмни мисли, слънчеви и черни постъпки, виждаме сълзите им, чуваме смеха им.
В първото произведение дало име на книгата Пенка Бангова изследва как егоизма на този наш съвременник се проявява в два различни социални строя. Чрез майсторски подбрана история ни внушава, че именно човешките недостатъци оставиха комунизма на хоризонта, те са препъни камъчетата и в колелото на демократичното общество, което се стремим да построим. Дима, светлият лъч в тази новела, правилно е осъзнала, че трябва да се борим за промяна вътре в нас. И Кирил чувства, че в нашето общество може да настъпят промени само ако Аз, Ти, Той, ако всички ние започнем да работим за своята промяна…” Той чувства, че е така, но умът му го води по други пътеки. Резултатът е разрушаване на златния мост между тяло, душа и дух. С него отлитат и омайните гласове на вътрешно ликуване. Саръстов иска да си внуши, че е щастлив, но уви. С интерес и завист наблюдава как дълбокият и ясен поглед на Дима радостно блести, а на сутринта докато се бръсне в банята чувства, че отбягва да се срещне със своите очи. Този бягащ поглед образно рисува психическото състояние на Кирил. Да, Пенка Бангова до съвършенство е усвоила използването на детайла, което й помага да изгради вълнуващи образи. Именно умението да разкрива до дъно душите на своите герои превръща шестте произведения включени в книгата в значими. А способността чрез случките, в които оплита Йоана /”Подаръкът”/, Кръстан /”Експресен влак”/, Мая /”Любовницата”/, Кирил /”Последните дни на един егоист”/, Роза /”Роза”/, тази магьосническа способност да им помогне да осъзнаят грешките си и да направят мъничка крачка напред в своето развитие, осеня читателя със светлина – разковниче за удоволствие, което изпитваш от прочита на тези творби. Въпреки смъртта на Вергил, безизходицата, в която се намира Йордана ведри лъчи те огряват и след като се потопиш в “Роза”. Според мен тази новела е постижение не само за автора, тя е връх и за съвременната ни белетристика. В нея Пенка Бангова майсторски се е справила с невероятно тежката задача да покаже в едно неголямо произведение поляризацията на съвременното ни общество и формирането на новия “елит”. Като втори план тече идеята за човешкото здраве, което предава още по-голяма дълбочина на повествованието.
Искам да спра вниманието си и на езика. Той се отличава с образност, мъдрост, естественост. Според мен това се дължи на алогизмите, които използва Пенка Бангова обогатили прозата й с пъстрота и националноезикова специфика. Качества, които адмирирам. И с друго ме покори този творец – със загрижеността, със състраданието си към своите герои. Авторовата любов е докоснала и Милен /”Инерцията”/, и Стефан /”Роза”/, тоест няма герой, който да не е огрян от тази любов – едно от вълшебствата в шестте произведения. Вълшебство, което помага на твореца поразително смело и непринудено да нахлуе в читателската душа. В своята статия /”Хищници или жертви”, вест. “Литературен форум”, бр. 32/2002 г./ госпожа Милена Димова правилно отбелязва, че ““Последните дни на един егоист” е книга, в която всеки ще разпознае себе си. Нещо повече – ще разбере и другите”. Да, Пенка Бангова е успяла да изгради типични за нашето време образи, ето защо разказите и новелите й ще се четат не само днес, а и след сто години.

в. “Литературен глас”
бр. 102/2003 г.

 

КРЪСТАН ПОПВАСИЛЕВ

КНИГА, КОЯТО ТЕ ПРЕСЛЕДВА

   Има книги, които щом ги затвориш и вече са излетели от паметта ти. Но има и други – месеци, години след като си ги прочел идеите вложени в тях владеят ума и сърцето ти. Творби, чиито ярко обрисувани герои сякаш те преследват и ти помагат да станеш мъничко по-добър. Такова произведение е сборникът с новели и разкази “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” /ИК “Пламена – 46”, Бургас, 2002 г./ на Пенка Бангова. С този автор за първи път се срещнах на страниците на “Пламък” и в мен все още е жива обаятелната Биляна от едноименната новела публикувана през деветдесетте години в това списание. Нейната реплика: “ако бе грабнал пушка и побягнал в Балкана, веднага бих му престанала. Пък той – само хленчи! Не, не исках да имам деца от такава баба.” още навремето ме впечатли. Чрез нея авторът точно характеризира женската психика, едновременно с това смело заявява своето “Не!” на всички тези наши комунисти, които преди Десети ноември използваха облагите на властващата партия, а след Десети, вледенени от страх, че ще загубят първенството, започнаха да я плюят. В съвременната ни литература не съм срещал по такъв оригинален начин да се отрекат партийците отпреди Промяната. В новата си книга Бангова остава вярна на съвременната тема и отново по мъжки категорично заявява своето “Не!” за всички, които са обсебени от мисли по себе си. И това авторът го постига изключително майсторски, описвайки тяхното състояние на неудовлетвореност от живота. Кирил Саръстов, главният герой от новелата “Последните дни на един егоист”, дала име на книгата, има всичко, за което е мечтал през юношеските си години, но защо “радостта се губеше като вода в пясък”. Със силата на волята се опитва да избяга от този въпрос,но той отново и отново го спохожда. Не е щастлив и депутатът Стефан Хаджииванов. Неговата дейност като народен избраник се заключава единствено в това каква лична изгода да извлече. Той не само не мисли за народа, той не е способен да се погрижи за бедстващите майка и сестра. До такава степен умът му е обсебен от амбицията да бъде пръв сред първите. За да удовлетвори тази изпепеляваща страст е награбил повече работа отколкото му позволяват силите. “В последно време започна да го спохожда страх, че в някой пренатоварен ден няма да издържи, ще се пръсне. Изгаряше от желание да забегне в най-дълбоката пещера и да крещи, да крещи. Струваше му се, че само така ще се освободи от напрежението, което като балон издуваше вените му, закриваше синьото небе пред зениците му.” Да, отрицанието на егоизма, на себичността, а и всички идеи, с които е наситила прозата си, Бангова не ги декларира, а ги внушава чрез талантливо подбрани истории и детайли точни като изстрел на снайперист. Друго голямо достойнство на шестте произведения включени в сборника е съвършената композиция. Авторът блестящо е приложил съвета на Хайтов словесният товар да е според силата на сюжета. При Бангова броя на вагоните е в строга зависимост от мощността на локомотива, благодарение на което и късите разкази и новелите се възприемат с удоволствие. За духовната наслада от прочита допринася и стилът. Отделните думи са подчинени на всеобща хармония, която спомага сто и четиридесетте страници да се прочетат на един дъх. Езикът е земен. Мъжествена интонация наситена с фин вътрешен лиризъм определя общия тон на повествованието.
Бангова майсторски се е справила с изграждане психологическите портрети на своите герои. Тя не ги характеризира чрез авторова реч, а чрез постъпките, думите, възприятията им. За всеки един от тях научаваме какви са надеждите и мечтите му, надникваме дори в деликатните ниши на сексуалните му влечения. Описва ни ги и физически. Точното положение на веждите на Мария /”Експресен влак”/, широките като тунели ноздри на Стефан /”Роза”/ и много други малки подробности са спомогнали за изграждане на живи персонажи. И с друго ме покори – с искреността на повествованието, благодарение на което читателят тръпне, радва се и страда едновременно с литературния герой. А най-значимото й постижение е, че и Роза, и Кирил, и Йоана, и Кръстан са дадени в развитие. Всички тези качества на сборника с новели и разкази “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” налагат Бангова като майстор в рисуване на нашето съвремие.

Бургас днес и утре

в. „Бургас днес и утре”, 2005г.

 

професор ВАСИЛ КОЛЕВСКИ

КНИГА ОТВОРЕНА КЪМ СВЕТА

/ Отзив /

   Сборникът “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” /ИК “Пламена-46” – Бургас, България, 2002 г./ на Пенка Бангова е събрал в тялото си две новели и четири разказа. Авторът е черпил сюжети от съвременния ден с неговите многолики страсти, надежди, погинали мечти. Историите са родни, български, но идеите вплетени в тях са общочовешки и това превръща книгата в интересно четиво и за японеца, англичанина, индиеца. Постижение за Бангова е, че въпреки черните краски на този ден, повествованието е така поднесено, че трагичното звучене на настоящето не те потиска. Постига го, противопоставяйки на грозната действителност духовното развитие на своите герои. И Кръстан /”Експресен влак”/, и Роза /”Роза”/, и Панайотов /”Любовницата”/, и Кирил /”Последните дни на един егоист”/ правят мъничка крачка напред. Крачка, която майсторски е обоснована, благодарение на което от творбите блика живителна светлина. Магия, която въздейства на всеки читател без значение от неговата националност.
Бангова е създател, ценящ времето на този, който ще разтвори книгата й. Доказва го сгъстеното повествование, чрез което внушава философските си въжделения. Качество, допадащо на забързаната интернет-аудитория независимо в кое кътче на Земята живее. Например в новелата “Роза” само върху тридесет и шест страници успява да обрисува разпадането на ценностната система в нашето общество. И това не е дадено чрез суха илюстрация, а чрез обичащи се и страдащи литературни герои. И нещо много ценно! Редовете са изпълнени с емоционално съпричастие към съдбите им, ето защо и въздействието е силно. Да, Бангова умее да изгражда живи образи. А благородството, с което е наситила характерите на Дима /”Последните дни на един егоист”/, Мария /”Експресен влак”/, Мая /”Любовницата”/, адвокат Цариев, Ленко Попов /”Роза”/, Борис /”Инерцията”/ разпалва благословеното желание и ти да бъдеш по-добър. Не се среща често белетристика, дори и сред преводната, с подобен магнетизъм.
Искам да обърна внимание и на следния пасаж: “Тук работеше от седем години. С желание би работил още двадесет и седем. С желание би работил до края на своя живот, тъй като светлината, с която го даряваше трудът в института, градеше златен мост между тялото, душата и духът му.” /стр. 5/. Мисълта закодирана в този текст е знак, че нагазваш в творчество на автор с богат светоглед. Качество, което помага на Бангова да изгради конвертируема проза.
Друго достойнство на шестте произведения е езикът. Той е точен, мъдър. Стилът е изчистен. И не е случайност, че за този сборник с новели и разкази излязоха отзиви в реномирани литературни издания като вестник “Словото днес” /2004 г./, списание “Пламък” /2004 г./, вестник “Литературен глас” /2003 г./, вестник “Литературен форум” /2002 г./ и други. Във всеки от тях се дава висока оценка на книгата, което показва, че радушно е приета в България. Изброените по-горе качества ме карат да считам, че “ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДИН ЕГОИСТ” ще намери добър прием и на международния книжен пазар.

проф. В. Колевски
в. „Компас”, 2005 г.

 

РОЗА БОЯНОВА

К Л Ю Ч Ъ Т

или ограничението да отвориш само едно съкровено пространство и

или ограничението да отвориш само едно съкровено пространство и

   Повод за тези мои размишления е дебютната книга с новели и разкази на Пенка Бангова „КЛЮЧЪТ“. Редактор е Николай Стоянов – известен съвременен белетрист и издател. Художник на корицата е Красимир Зинин – талантлив творец с неповторим авторски почерк, носещ знаковото начало като ключ към творчеството въобще: виновен тази книга да бъде причислена към най-добре оформените книги на годината. Издателската къща е „ПЛАМЕНА-46“ Бургас, печатницата – АД „Светлина“ – Ямбол.
В книгата са включени пет разказа и новелата „Биляна“, създадени в продължение на шестнадесет години /от 1980 до 1996/. Общото между тях е, че са съвременни психологически разкази, датирани, но без да натрапват някакви категорични позиции на автора свързани с политическите моменти – еднодневки; с теми и идеи, почерпани от ежедневието – твърде лични или съпреживяни, с живи и убедителни образи и характери. Но за мен по-важно е друго – развитието на автора като повествовател през тези години, обогатяването художествения му език – от новелата „Биляна“ до разказа „Дневниците“.
В центъра на повествованието на новелата е Биляна – лутаща се между самотата и любовта, между големите цели и красивите илюзии, еманципирана, но плащаща скъпо свободата си, разкъсвана между възможността да създаде семейство или да се реализира професионално. Ъгълче от съвременния свят, отразено в тази новела, която се чете на един дъх.
Докато „Дневниците“ е къс разказ, смело представящ необикновен поглед /също на жена/ към любовта и изневярата, към семейните задължения и секса, като терапия. Лаконичен и по-точен език, по овладяно повествование. Между особено живите герои в книгата е Вангел от „Необикновената“. Един човек, който цял живот не се е отличавал с нищо. Не е посмял да отхрани чуждо дете, но в края на своя земен път сякаш намира себе си, осмисля дните си в търсене на „сладка“ вода, в направата на чешма, „която го завладява като жена“.
В „Убийците“ героят сервитьор, който се опитва да бъде честен, защото вече е взел достатъчно, претърпява най-голямо развитие и в края на разказа е готов да убие – деградация, за която той търси оправдание в ретроспекции, в безвъзвратно отминалото и сякаш винаги извън себе си.
Последната новела, която е дала и име и на книгата, ни навежда към расмисли, че не ключът, който държим в ръцете си отваря затворените пространства и самотата ни. Понякога заключената врата е повод да потърсим други измерения за собствения си живот, да разберем цената на свободата, да прекрачим по-навътре в себе си. Защото ключът е в нас.
Четейки прозата на Пенка Бангова, може би вие ще отключите доверието към автор, заслужаващ внимание. Оставаме в очакване на новата й книга „Последните дни на един егоист“. На добър час!

Слово изнесено на премиерата на книгата в Бургас.

01.07.98 г., Бургас
„КЛЮЧЪТ“, Пенка Бангова, Бургас, 1998г., ИК „Пламена-46“,
ред. Николай Стоянов, художник Красимир Зинин  

ГОРАН ВЕЛИНОВ

ДА ОТКРИЕШ АВТОР

Битува мнението, че всички усилия на писателя се възнаграждават, ако през живота си напише поне едно умно изречение. Надали това е достатъчно да опази за вековете цяло творчество, но умното изречение може да бъде фара, който ще те насочи към други произведения на автора. Така се случи и с мен. Във вестник „Български писател” /бр.39, 2002 г./ се срещнах с разказа на Пенка Бангова „Страхът”. Мъдростта, с която са обагрени репликите на възрастния Версанов ме накара да потърся книга от този автор. И ето пред мен е „Последните дни на един егоист”, сборник с новели и разкази /ИК „Пламена-46”, Бургас, 2002 г./, която препрочитам заради прекрасния стил и дълбоката житейска философия вплетена в шестте произведения. Например в новелата „Роза” ме впечатли мисълта: „По-лесно е да бъдеш комунист, отколкото да възпиташ комунист”. С тези десет думи Пенка Бангова по мъжки категорично и точно обяснява защо прекрасната идея остана на хоризонта. В нейните творби диша , стене нашето време. И нещо по-значимо! Те представляват сатира на новия ден. За тях заглавието на Борислав Бойчев, с който той е наименовал отзива си за белетристичната продукция през 2002 г. „Огледало на живота” /в. „Български писател”, бр.22, 2003 г./ напълно би подхождало. Чрез сюжети взети от ежедневието и изграждането на различни типажи Пенка Бангова успява да постигне сгъстена и ярка характеристика на годините преди и след Прехода. Четях бавно, защото всеки ред носеше в себе си състояния, размисли, идеи, които трябваше да бъдат осмислени. Четях с интерес, защото тук срещнах отговори на мои въпроси. Четях и чувствах, че за този сборник трябва да се говори високо, защото не се появяват всеки ден на българската литературна нива новели като „Роза” и „Последните дни на един егоист”. Голямото качество на творбите на този автор е езикът. Той е стегнат, точен. Разказите, както съветва Хайтов, са оставени на мускул. Допаднаха ми такива изрази от нашия делничен разговор като например: „глас в пустиня”, „ни лук ял, ни лук мирисал”. Те придават свежест на повествованието. Литературните герои са майсторски изградени. От окото на белетриста не са убягнали такива подробности като наклонения почерк на Кирил, изправената като странджанска топола фигура на адвокат Цариев. За всеки един от тях научаваме какви са надеждите и мечтите му. Надникваме дори в такива деликатни подробности като сексуалните му влечения. Всички тези малки подробности са сплетени талантливо и са родили ярки персонажи. И с друго ме покори този автор – с искреността на повествованието, благодарение на което читателят тръпне, радва се и страда едновременно с литературния герой. Искам да отбележа и за новостта в тези произведения. За първи път се натъквам да се рисува едновременно състоянието на ума, душата и духа. В новелата „Последните дни на един егоист”, дала име на книгата, Пенка Бангова със завиден психологизъм го прави, което предава задълбоченост и оригиналност на произведението. Петко Тотев в статията си „Отвъд плача” /в. „Български писател”, бр.25, 2003 г./ отбелязва, че „книгите създадени от много български писатели през 2002 година звучат като общ и безкраен плач”. Бангова не приглася на този всеобщ плач. Нейните творби звучат оптимистично и това е благодарение на духовната сила и благородство на адвокат Цариев и Ленко Попов от новелата „Роза”, на научен сътрудник Дима Райнова от новелата „Последните дни на един егоист””. Тези литературни герои, които не са само социални, а и общочовешки типове, ни дават модел за поведение и озаряват произведенията със светлина – една от магиите на разказвача Пенка Бангова. Затворих последната страница изпълнен с чувство, че има път в тунела. Не ми се случва често да се потопя в съвременно произведение и да изпадна в подобно състояние, ето защо съм уверен, че сборникът с новели и разкази „Последните дни на един егоист” на Пенка Бангова, книга, която се помни благодарение на живите образи и богатия светоглед на автора, ще бъде открита от многохилядната читателска аудитория, ценяща качествена проза.

Несебър, август, 2003 г.
в. „Словото днес”
брой 19, юни 2004 г.