Разкази

Жената с нежната усмивкa

/Разказ/

   Всяка работа си има екзотични долини, при моята това е непрестанният поток от хора. Когато е пълноводен, кръвта в ушите ми гадно шуми. Но щом е спокоен и бавен, изпитвам удоволствие, подобно на изживяването в театър. Аз съм публиката, клиентите – артистите. Действието се развива в модерна банка. По осем часа съм зад компютър, разположен срещу вратата. Удобна позиция, тъй като виждам посетителя в мига на отварянето й и несъзнателно започвам да гадая ще долива или ще смучи от влога си. Съчинявам истории за неговия живот. Става ми приятно, когато позная създал ли е семейство или е самотник. Ех, може би търся инстинктивно градина, по-различна от ежедневието, в което газя, защото ако се оградя единствено с мисли по моя егоист-съпруг и любимия ми малък ревльо, по ранните емоции на поотрасналата ми дъщеричка, чийто рожден ден е поредната годишнина от смъртта ми като художник, към всичко това прибавете безкрайната армия от цифри, то отдавна да са ми връчили жълтата книжка, ако нямах този буфер. Естествено, не всеки ден и не всеки посетител извиква у мен ясновидски страсти. Но сутринта, когато за първи път видях жената, бях разперила платна по тези вълни и още с появяването си, тя привлече моя поглед. Притворих клепачи и се заех с любимото си занимание, обаче в съзнанието ми, вместо да изплуват въображаеми картини, в които току-що влязлата клиентка е главен герой, изпитах усещането, че ме озари светлина. Лъчите идваха не само от живите, черни очи, не само от одухотвореното лице, а и от цялата й осанка. Беше скромно облечена, но и други зеници я проследиха с възторг. Гледах добре поддържаното й, но започнало да се протрива по ръбовете палто и осъзнавах колко малко значение има цената на дрехата за онази непринудена симпатия, която някои хора пораждат.
Жената, безразлична към своя чар, спокойно зачака ред. С приятен тон ми обясни, че иска да си провери лихвите и да разкрие нова партида. И знаете ли за колко – за стойността на десет килогарама череши. Всяка дума беше съпроводена с усмивка, която стапяше раздразнението ми от странната постъпка – две тънички спестявания в една и съща банка на едно и също име, защо ли! Но нежната й усмивка ме убеждаваше, че има смисъл и то голям. А мое задължение е да изпълнявам волята на клиентите, дори това да граничи с каприз.
След месец отново се появи и отново с усмивка ми съобщи стойността, която искаше да внесе. Докато я слушах, язвително си мислех, че към десетте килограма череши иска да добави още пет. Да, колкото е по-мизерен един влог, толкова по-невзрачни са следващите постъпления – отдавна съм го установила.
На тридесет и първия ден пак дойде миловидно засмяна и пак извади от портмоненцето си хилава банкнота. Едва се стърпях да не я клъвна с въпроса защо я носи. За подобна сума никой няма да й разбие вратата. Но вместо да се заям, нещо, което често правех, се усмихнах. Ненапразно народът казва: Каквото повикало, такова се обадило.
Когато влезе за шести път, бях сама и явно, чувстваща недоумението ми, усмихната заговори:
-Извинете, създавам ви излишна работа. Но парите са мамини.
Накара ме да открия влог на мое име, за да ми е по-лесно да ги ползвам.
-Добре, че и толкова може да спестява – кисело разтегнах устни.
-О, пенсията й е от най-малките, но живее при мен.
-Само така е възможно. А вие защо не идвате поне на четири месеца веднаж?
Тя мило се засмя.
-Мама е на осемдесет и шест. Отдавна не пазарува и не е наясно колко нищожна е сумата. Разбирате ли! Тя си мисли, че левовете тежат както по-рано. А не й обяснявам, защото…Защо да я лишавам от самочувствие! – очите й заблестяха. – Много ми е приятно да я гледам, когато се върна от банката. Разтваря договора. Мечтае гласно как ще мога, без да се притеснявам от цените, да я погреба, и как внуците ще си купят нещо солидно за спомен. Милва хартията и се радва, сякаш е малко дете.
Усмивката не слизаше от лицето й, а аз, като върху огледало, виждах моята дъщерна любов и кръвта ми бучеше в ушите: обичам майка, пък непрекъснато й разяснявам, че би загинала, ако не е край мен. И какво печеля, нима с това ще увелича стойността на банкнотите. И ако правителство, изправило пред жива смърт пенсионерите, е сбор от убийци, то аз каква съм! Не съм ли един безмилостнобавен екзекутор…
Със спокойна походка жената напусна залата.
След нея никой не влезе, но и не изпитвах необходимост от човешкия поток. Екзотичните долини, в които ме отвеждаше, ми помагаха да бягам от себе си. Обаче в този миг желаех да остана сама. Притворих очи и смело надникнах в душата си, там, където се спотайваше разочарованието, че вместо пред бялото платно съм надвесена над цифри. И за първи път съзрях виновника! Това не беше нито мъжът ми, нито децата, а аз. Да! Аз, защото твърде много бързах с наградата…
Сведох глава. После още дълго се застоях из нишите на своя мир. А след работа, вместо да тръгна по най-краткия път към къщи, се отбих в “Стария дрян” и въпреки че числата върху етикетите бяха високи за изтънелия ми джоб, купих от любимия сладкиш на майка, като си обещах да й кажа, че струва жълти стотинки. И странно, на връщане в сърцето ми нахлуха флуидите на празничното чувство, изпитвано от мен през великденската нощ, когато запяваха камбаните.

Пенка Петкова Бангова 1994 година,
п.к. 506 Бургас
Бургас – 8001
тел.: 056/85 20 84
GSM: 0885-977603

 

СТРАХ

/Разказ/

   Пьотр Версанов с необичайно бавни движения отключи входната врата на бащиния дом. Още по-мудно премина през хола. Източената му като лък на цигулка фигура днес беше непривично отпусната. Сърцето му неспокойно туптеше. Спря. Пое си въздух. Сърцето му продължаваше да тупти неритмично. Приседна на фотьойла и се опита да подреди мислите си. Липите на тяхната улица за десети път разцъфваха, откакто майка му почина, но неговият поглед все още се изпълваше с тъга, когато видеше празно любимото й място до камината. Баща му броеше щедри пари на домашни прислужнички дъбовият паркет и старинните мебели както преди да блестят от чистота, въпреки това не беше същото. А днес съпругата на Пьотр гаснеше в болница. Единствено присаждане на бъбрек щеше да я вдигне на крака. От шест месеца очакваха донор – повече не можеше да се отлага. Младият Версанов се подложи на изследване – за щастие органите им се оказаха съвместими. Личният лекар го осведоми, че много хора, претърпели предстоящата му операция, запазват жизнеността си до дълбоки старини. И без неговите успокояващи думи щеше да легне под ножа, защото не искаше да лиши децата си от майчини ласки. Не искаше да кукува сам. Свидно му беше и за Рая-Калина. Но с тази постъпка не предаваше ли своя баща?! Възможна е вероятността и от лош край. Тогава кой щеше да сгрява последните години на любимия родител.
Пьотр бавно натисна изящната дръжка на вратата. С неуверена походка прекоси заляната от слънчеви лъчи просторна стая. В люлеещия стол срещу еркерния прозорец се бе отпуснал мъж, чието лице имаше цвят на изсъхнал лист от бреза.
-Тате, как си днес?
-По-добре от утре.
-Не говори така.
По тъжния глас на сина бащата разбра – здравето на Рая-Калина все още виси на косъм. И вдигна тревожно очи.
-Реших да стана донор!
Погледите им се срещнаха. Пьотр видя как по старческото чело изби пот. Сърцето му започна още по-неритмично да тупти. Всичко досега бе правил в негово име: и отличните бележки, и безкрайните часове с цигулката. След години се увлече, но в началото залягаше, за да му създава радост, не само заради любовта, с която го обгръщаше, а и заради това което баща му представляваше като личност.
-Татко, няма опасност! – като в скоропоговорка заговори синът.- Лекарите ми обясниха, че човешкият бъбрек работи с три процента от възможностите си. Когато единият се отстрани, по естествен път се активира другият. Нашият организъм е умна, съвършена машина.
Гледаше широко отворил очи и чакаше одобрително кимване. Ако ведро му кажеше: “На прав път си!”, беше уверен – даряването на органа щеше да мине като по ноти. А толкова силно въздействие имаха бащините думи, защото според Петьо, както галено вкъщи наричаха Пьотр, Версанов-старши беше целунат от Бога. Въдворен, който може да преживее седем години в трудовъзпитателните общежития* на социалистическа България, трябва да притежава не само стоманено здраве, а и изключителен дух – така си мислеше синът и изпитваше гордост, че има такъв баща. Е, преди Промяната само с майка си споделяше колко е горд и правеше всичко възможно да му носи радости.
Откакто се помнеше, възрастният Версанов мечтаеше да стане композитор. Пред приятели шеговито подхвърляше:
-Дадох на единствената си рожба руско име, за да покажа на целия град, че съм прегърнал червената идея.
А двамата със съпругата си знаеха – синът им е кръстен на Пьотр Чайковски, твореца, по чиято музика Методи се захласваше.
След като се върна от Белене не само симфоничните оркестри, но и подиумите на селските ресторанти се оказаха недостъпни за бившия концлагерист – управляващите се страхуваха той, врагът на народа, да работи сред много хора. Наложи се да потърси друго препитание, а Петьо си обеща да даде живот на мечтите му. Дълбоко в неговата душа се таеше болка, че все още не бе успял да сътвори ритми по сила на въздействие равни например на Петко Стайновите*. Но минаваше за талантлив цигулар. След бурните ръкопляскания на първия му самостоятелен концерт Версанов влезе при него толкова развълнуван, че краката му трепереха.
-Момчето ми! Благодаря! Дано и твоите деца ти носят радости!
И се разплака. Бършеше с блестяща от белота носна кърпичка сълзите си и възторжено гледаше Петьо.
Но не така възторжено посрещна Промяната.
-Татко, твоето време дойде!
-Съмнявам се.
Младият Версанов остана изненадан от унилия му глас.
-Душевадците са свалени. Защо не се радваш?!
-Момчето ми, не виждаш ли?! На новите трибуни се пъчат синчета на бивши номенклатури. Каква промяна можеш да очакваш от тях?! Расли са по едно, две в семейства, затънали в охолство и незаработени привилегии. От такива воеводи не очаквай път нагоре.
Петьо внимателно прехвърли през ума си тези, които познаваше – наистина прав беше баща му. А той, вторачен в цигулката, не бе забелязал как се е подредило кубчето на Рубик. Но въпреки това откритие душата му продължаваше да бъде огрявана от най-светли надежди.
-Тате, бъди оптимист! Сега може и орден за борба против комунизма да ти дадат. Може и народна пенсия да ти присъдят. Защо не се радваш?!
Върху устните на бащата се разля усмивка.
-Скъпи, не ми трябва по-голяма награда от чувството за цялост, с което е изпълнена моята душа. По-златна награда от тази никое правителство не може да ми поднесе.
-Татко, защо не вярваш в Промяната?!
-Не е този пътят! Времето на хората, които могат да изградят демократично общество, ще дойде, обаче не по този път.
-А по кой?
Със сериозно изражение на лицето бащата посочи сърцето си.
-Но е много трудно.
Синът го слушаше внимателно. После му се прииска да си поговорят за Кирил, приятел на баща му от юношеските години.
-Тате, как си намерил сили да го приютиш ? Бил си наясно, ако го открият, какво те очаква.
-По друг начин не можех да постъпя.
-А страхът! Как се освободи от него?
-Не мислех за себе си. Страхува се човек, който е обсебен от мисли за себе си. В онзи миг, когато видях Кирил на входната врата, единственото чувство, което изпитвах, бе желание да му помогна. Беше петата година след Девети*. Той беше избягал при горяните, но от седмица останали без хляб. Беше слязъл до столицата да търси ятаци. И през ум не ми е минавало да свалям властта, както писаха в милиционерския доклад. Копнеех да се утвърдя в оркестъра, в който от месец работех. И да композирам. Новите управници ми бяха предоставили тези възможности. Ето защо имах доброто намерение да го нахраня, да му дам пари, но и с цялото си сърце да го убедя да се откаже.
Кафявите очи на сина преливаха от преклонение и възторг. Колкото по-дълбоко нагазваше в живота, толкова по-голяма загадка беше за него ведрото излъчване на лицето и ласкавия тон в гласа на баща му.
-Татко, как успя да не допуснеш злоба в себе си?!
-Мили, всеки трябва да носи кръста си с любов. Тази поука ми е внушена от моите баби и дядовци. На премеждията на своите родители през турско те гледаха не като на черна съдба, а като изпитание. Изпитание на духа! – усмивка съживи лицето му. – А и нещо също много важно: властимащите ти позволиха да следваш, лекуваха майка ти и за всичко това без нито лев да се плаща…
Приятно им беше да бъдат заедно. В петък и събота след вечеря започваха да свирят на двете цигулки пред топлия, като на млада сърна, поглед на Виолета Версанова. Когато наближаха малките часове, бащата с благ тон казваше:
-Да не безпокоим повече съседите.
Разполагаха се на мечите кожи пред камината или на виенските столове срещу широкоотворения еркерен прозорец и потъваха в откровения. Петьо му разказваше за приятелчетата си. И Методи му разказваше за своите приятели. За дружбата си с Кирил, може би толкова силна, защото и татковците им са били неразделни. Веднъж с мека усмивка на лицето сподели:
-Когато родителите ни разбрали, че по едно също време ще имат бебета решили, ако сме момчета, да ни кръстят Кирил и Методи с пожелание да бъдем така сплотени както двамата български светци.
После пламенно започнаха да си припомнят техния живот. Друг път сърдечно си говореха за изкуството да създадеш здраво семейство. Петьо го чувстваше толкова близък, че една вечер, поруменял от вълнение, го попита как да постъпи, за да завърти главата на госпожица, в която е влюбен до уши. Още си спомняше думите на своя баща, казани със сериозен тон:
-Момчето ми, когато една жена обича, каквото и да правиш, тя те обича. А когато не те обича, каквото и да не правиш, тя не те обича. Така че избери очи, които и ти харесваш, и те да те харесват. Само тогава можете да влезете в хармония.
-Татко, ти изпадал ли си в това състояние?
-О, нима не си почувствал! Синко, да си в хармония с майката на твоето дете е велико изживяване. То те осенява с щастие без видими причини.
Петьо знаеше, че говори за неговата майка, знание, което изпълваше с радостен блясък кафявите му, като кора на планински бук очи. Тези откровения му помогнаха да направи правилен избор: Рая-Калина не само беше като капка красива, но нещо по-дълбоко! С нея за първи път изпита блаженството на обсебване един от друг. Чувство, което и днес, петнадесет години след Менделсоновия марш, наливаше в телата и душите им наслада.
С възмъжаването си се увеличаваше удоволствието да приседне до баща си, да го изслуша. Понякога възрастният Версанов беше мълчалив, друг път с охота разказваше например за това как в лагера имали право един път в месеца да изпращат писмо със строго определено съдържание: “Жив съм. Здрав съм. Чувствам се добре.” Бил силно привързан към родителите си и живеел само за този час. Не мислел за себе си, болеел единствено за тях. И всяка нощ пламенно се молел да изтика следващия ден, после по-следващия до новото писмо.
От разказите му струеше смирение, любов – вибрации, които помагаха на сина да се освободи от разочарованието натрупано през деня. Тези часове бяха чудотворен балсам за душевните му рани и с охота се потапяше в тях. А неговите момчета защо нямаха желание нито да споделят, нито да го изслушат? Той ли беше друг или времето?! И с тази си постъпка не се ли надяваше да разруши преградата, да завладее техните сърца?!
Петьо гледаше с тъжни очи. Ушите му пищяха от напрежение.
Баща му бе навел глава. Колкото повече остаряваше, се чувстваше по-несигурен, и това състояние отваряше широко вратите на страха. За разлика от онази паметна нощ в този миг бе осенен от нерешителност – празнина, която объркваше душата му и го отвеждаше в задънена улица. Но ако споделеше, знаеше – ще раздвои сина си. А не искаше това да се случва, трябваше да преодолее страха от самотата. Трябваше да забрави за себе си. Пот заливаше челото му. Насочи съзнанието си към милата Рая-Калина. В него ярко оживя погледът й, поглед на подсъдим чакащ присъда. Видя разтревожените лица на внуците си и тези обични лица изсмукаха страха и в душата му запяха великденски камбани. С блестяща от белота кърпичка изтри потта и вдигна глава. Движенията му бяха хармонични до изящество.
-Момчето ми, ако трябва наново да изживея своя живот, пак бих отворил вратата на Кирил. Въпреки ада, в който ме захвърлиха. Дано и ти, каквото и да се случи, никога не съжаляваш, че си помогнал на любимата жена.
–––––––––––––––––––––––––––
* Трудововъзпитателни общежития – така са се наричали онези затвори в комунистическа България, в които са били изпращани хора опасни за стабилността на тоталитарното правителство на Българската комунистическа партия. Край град Белене е един от тези затвори.
* Девети – На 09.09.1944 г. в България се установява тоталитарното управление на Българската комунистическа партия.
* Петко Стайнов – български композитор / 1896-1977 /

Пенка Петкова Бангова Бургас, януари 2006 г.
п.к. 506
Бургас – 8001
д.т. 056/852-084
GSM: 0885-977603

 

УБИЙЦИТЕ

/Разказ/

   Днес Матей Димков, сервитьор в ресторант “Роял”, си обеща да не надписва. Вече имаше всичко и затова можеше да си разреши да се покипри с ореола на честността. Да, не само в неговите, а и в очите на околните, благоденствието разлистваше клони в задружния му дом.
-Добре печели !– споделяше майка му с жените от село и по изтънелите й устни се разливаше спокойна усмивка.
И тя, и мъжът й бяха убедени, че уважението и парите вървят ръка за ръка, ето защо баща му, след втората ракия в кръчмата, обичаше да заяви на всеслушание:
-По-богат в града от нашия Матьо няма! И много го тачат.
Е, това с пет, шест крачки се разминаваха от действителността, но Матей нямаше право и да се оплаква. Живееше в просторен апартамент, разполагаше с кола, на дъщеря си успя да осигури още по-хубаво жилище. Обзаведе го. Наскоро й купи последен модел лада. За двете семейства построи триетажна вила в най-красивата местност край града. Всичко това по него време – десетилетията на социализма – трудно се постигаше с директорска заплата, а той го извоюва с белия хангал.
За първи път го преметна преди двадесет и пет години. Ех, какви прекрасни времена бяха! Заведенията на новия курорт още през май се пълнеха с жизнерадостни французи, германци, шведи, които за чаша кафе оставяха десетачка, а тогава с тези пари можеше да се изкара цяла седмица. Дълбоко в паметта му, до спомена за несподелената любов към свенливата Магда, се бе врязъл жълточервеният октомврийски ден, в който, след като се върна от служебния банкет по случай изпращането на последните гости, превъртя ключа на стаичката. Извади от неизползвания комин картонено куфарче и започна да брои: едно, …хиляда, …десет хиляди. После внимателно подреди парите. След всяка пачка квартирата му се виждаше не толкова жалка, а лицето му придобиваше все по-уверен израз на победител.
През следващата пролет, точно в кръщелния му ден като сервитьор, купи от свой колега почти неизползвана волга. Смени калъфите с по-скъпи. Лъсна я като джам и полетя към село. Майка му така се изненада, че отначало не го позна, а после в очите й запламтяха весели искри. Този огън, като бумеранг, нахлу в душата на Матей. За първи път през своя живот изпита ликуващото чувство, което носи съзнанието, че си подарил радост на хората, които са най-близко до сърцето ти. През следващия сезон и изобщо през така бързо отлетелите двадесет и пет години, когато поемеше в ръце шумящите банкноти, пред него оживяваха разширените от приятна изненада зеници на възрастната жена и настроението му се устремяваше към върховете на блаженството. Прекрасни мигове! Но с всяка година щедрите туристи намаляваха. Цените на храни и удоволствия растяха, а месечните възнаграждения стояха като заковани и Матей започна да надписва. Отначало сам се спасяваше, но с времето той и колегите му се обединиха. Преди да влязат в смяна уточняваха кое ястие каква цена ще има, кое питие по колко ще го продават. Тази колективна кражба ги изпълваше със самочувствие: Матей спокойно държеше главата си изправена, така както е с хора, отдадени на честен труд. А в действителност мисълта и способностите му не бяха насочени към това как по-добре да работи, а единствено към това каква хитрост да измисли, с която да измъкне повече двайсетачки от претъпканите джобове на чужденците и непрекъснато в съзнанието му грееха погледите на неговите родители. Още като дете копнееше да ги направи по-щастливи, но така и не му се отдаваше: или прозорец ще счупи, или клон, отрупан с череши, ще откърши. И в училище не му провървя. Нямаше кой да му покаже как и колко да учи и в бележника му повече от тройка не се появи. А не беше глупав: леко усвои немския, бързо напредна в професията. Обаятелен като киноартист, той привличаше новите клиенти; редовните посетители знаеха, че когато седнат на неговата маса, няма да чакат и го предпочитаха пред другите сервитьори, така че имаше работа в изобилие, но колкото и виртуозно да обслужваше било то германец или най-богатия българин, все по-рядко получаваше бакшиш, а заплатите бяха толкова мизерни, че не само не позволяваха да пестиш за къща, а дори семейството си бе невъзможно да изхраниш. Матьо се чудеше какво име да даде на този факт: несправедливост, подигравка или безмълвно узаконяване на масова кражба. Когато беше по-млад, пелерината на мечтите забулваше подобни въпроси, но след смъртта на родителите му, уж животът външно не се промени, а защо започна да го спохожда сивкава тъга и упорито да го гложди въпросът какъв е смисъла на всичко това: вили, мебели, дрехи. Покупките, като пролетен дъжд, се сипеха в техния дом, но за съжаление не го огряваха с радост. Единствено усмивките, трепкащи върху лицата на побелелите старци, озаряваха душата му със светлина. А сега, след като ги няма…
Сега, след като смъртта на два пъти оживява в телата на близките му, все по-ясно осъзнаваше, че всичко е безсмислица. И нещо друго, сякаш девствените им зеници къпеха съвестта му и той не изпитваше ни угризение, ни боязън. А в последно време тези чувства, подобно голи охлюви, оставяха в душата му лепкави следи от напрежение и страх. Пък си и беше за страх, тъй като преди години я влезе, я не влезе контрола, а миналото лято на няколко пъти ги изненадваха. И все по-често, когато надпишеше с по-внушителна сума, чувствуваше бодеж в гърдите, толкова силен, та въздухът му секваше. Болката, събуждаща образа на черния ковчег, започна да прокарва пътечка към мислите, че си има всичко и дъщеря си нареди и сега му трябва здраве, здраве и спокойствие, затова край!
С особено вълнение Матей си спомни, че днес се навършват двадесет и пет години откакто за първи път облече сервитьорския костюм. Беше му станало традиция да си купува скъпа вещ, но този път реши да ознаменува юбилея като пререже лентата на безчестията. Изпълнен с най-светли намерения, влезе в огромната зала. Остъклена към изток, тя разкриваше величественото око на морето. При видението на тази безбрежна повърхност у него заискри желание да бъде и той такъв голям, извикващ възторг, уважение. О, така му се прииска да работи като лекар, но не обикновен лекар, каквито безброй ги има из болниците, а да се ползва със слава и от цялата страна да се стичат за помощ, да му плащат скъпо и прескъпо, а той ще си оставя само за хляб и всичко друго ще им връща… Или да бъде всепризнат художник!… Матьо си представи как картините му се продават по цял свят, как колкото известността му става по-голяма, толкова по-малко се интересува от това, което го заобикаля. Видя се облечен като Толстой с рубашка и панталон от евтин плат, а наоколо легло и маса…
С бавна походка излезе на терасата. Отпусна се в плетения стол. Притвори клепачи и започна да строи кули от мечти за възможността да стане друг. Спомни си обичните думи на своята майка, че е по-добре да се запали и най-тъничката свещичка, отколкото непрекъснато да се проклина мрака. Да, трябва да опита, дори и съвсем дребна стъпка да направи, ще е по-спокоен, отколкото постоянно да го гризе мисълта, че е крадец. Мъжът впи поглед в морето и за миг му се стори напълно възможно да задуши тази изпепеляваща страст към парите.
С уверени крачки се върна в предверието. Нареди на момчетата от неговата бригада да полират огромната камара чинии. Със съсредоточен поглед обходи залата. Стана му приятно при вида на района си, най-бързо запълнен с фини чужденци. Почувства се поласкан, че управителят му прехвърли масите на отсъстващата колежка. А най-голямо удоволствие изпита, когато в заведението влезе генералният директор и без да потърси шефа тръгна към него.
-Матьо, кои места ще ми предложиш?
-Естествено, най-хубавите — сърдечно му се усмихна.
Без излишно суетене, нареди на двете пикола да сменят покривките, да поставят свежи цветя. Тази вечер бе решил да мисли само за това как по-добре да работи и не се ядоса, че разни началства ще му пилеят времето. Изпълнен с искрена вежливост, застана до високопоставения човек. Записа поръчката. После с бързината на пантера, се озова в кухнята и уведоми майстор Катьо за идването на Лефтер Въжаров. В очите на младия мъж пламнаха гневни огънчета.
-Мамка им шефове!
-На нас яйце ни се пече на задника!
-А те тръгнали кефа си да правят!
Колегите му яростно запсуваха и с право бяха недоволни, но до един се разтичаха да му угодят: бюфетчикът –– с най-хубавите си питиета, готвачите — с най-пикантните си специалитети, управителят — с най-раболепното си поведение, защото като бял ден им бе ясно, че са му в ръцете. Я работа за сина ще им се наложи да търсят, я квартира за дъщерята, а недай си боже някакъв фал да направят: от него зависи дали разкритата злоупотреба ще бъде облечена в грозната дреха на закономерни нарушения или в балетната рокличка на неволна грешка.
Когато сметката понабъбна, Матей тръгна към записващата машина, но почувства стоманения поглед на управителя.
-Да маркирам ли? — очите им се срещнаха.
-Изчакай!
И Матьо отново застана до масата на богопомазания гост. Със зеници и кратки думи дирижираше действията на момчетата, не изпускаше от очи и Въжаров. А той така внушително бе пуснал котва на стола, сякаш бе американска подводница: въпреки че обилно се наливаше с алкохол и разговаряше шумно, жестовете му бяха властни; леката пълнота придаваше дори на смеха му известна тежест.
Матей наблюдаваше хранещите се и най-вече Въжаров, а срещу тях беше огледалото и несъзнателно се взираше и в отразяващите се в него силуети. Но тук, върху лицето на безпристрастния гледец, не чувстваше превъзходството, което лъхаше от шефа, а съзираше тясната глава, малките очички и до тях неговото чело, изпъкнало като на математик и започна да си мисли, че ако не бе израсъл на село, а в град и имаше по-добри учители, а и родителите му, ако не бяха така сляпо честни и не вярваха, че всичко се постига само с труд и отвреме навреме обикаляха техникума я с кокошка, я с пуйка, тогава би извоювал висока диплома.С тази диплома би успял да се вмъкне в някой институт и ето ти открит пътя към големия свят. А той си остана прост сервитьор! Хубаво бе, че поне дъщеря му взема сносна професия. Тя работеше като акушерка, а внука си мечтаеше да направи лекар. Беше готов цялата си заплата да дава на частни преподаватели, само и само в неделя сутринта да излезе на разходка по главната улица с внук-доктор.
След час, малко неочаквано, компанията си тръгна. Генералният директор благодари първо на управителя, после лично на Матьо и с високо вдигната глава поведе сътрапезниците си през изхода, водещ към плажната ивица, явно бяха решили да поплуват или да продължат хубавата вечер край морето.
Матей гледаше изправения гръб и уверената походка на своя най-голям началник и чувстваше, че устата му се изприщва — как спокойно и гордо се изниза без дори да направи намек за плащане! Въжаров, в чийто джоб всеки месец изсипваха заплата, равна на заплатите на две сервитьорски бригади, Въжаров, чиито родители преди Девети бяха забягнали в Балкана, за да воюват за общество без използвачи и използвани, същият този Въжаров как величествено заплува към изхода, сякаш бе извършил най-благородното дело. А той, Матей Димков, се дави в угризения! — отправи очи към сервитьорския тефтер, после преброи бакшиша от другите маси. Не, не се равняваше дори на четвъртинка от тлъстата сметка на другаря Въжаров и то след като бе на крак половин денонощие, след като бе пренесъл тон храна, след като си налагаше да бъде усмихнат, въпреки тъгата, която го душеше. Не, Матьо също има право да разполага с пари. За този труд той заслужава много пари, а в бъдеще ще му трябват все повече и повече — в неговото съзнание изплува пухкавата главичка на мъничкия Мариян и нежна светлина озари душата му. От дъщеря си с всеки ден се отдалечаваше. Не че преставаше да я обича, но някак инстинктивно я отбягваше, тъй като общите им вечери бяха непрекъснато просене на хилядарки за палто, за пералня, за екскурзия, докато нейното дете, ех, поне засега, бе съвсем друго. Той осезаемо живо усети доверчивите му ръчички, сякаш наистина го бе прегърнал и изпита омайваща наслада, която като балсам се стече по тялото и го накара да почувства радост от живота.
В този миг зърна двама клиенти: висок швед гальовно бе прихванал малко по-възрастна от него жена. Матьо обгърна с възхитен поглед косите й: тежка коприна, която на вълни покриваше загорелите рамене и въпреки че ходилата му туптяха от умора, забърза към тях. С усмивка ги покани на масата до прозореца. Взе поръчката. Смени пепелника. Избра най-лъскавите прибори и изобщо се стараеше, защото още когато ги видя, с очи обърнати един към друг, бе наясно, че от тези хора можеше да вземе „голям гювеч”.И най-важното, колкото и да поиска, никога нямаше да направят скандал и наистина, чукна ги с внушителна сумичка, а лъчезарният кавалер му наброи още толкова. Матьо отсервира и излезе на терасата. Страхът, подобно на вода, превръщаща скали в пясък, загриза до болка душата му. Облегна се на парапета. Бавно обърна лице на ляво, на дясно, сякаш го измиваше с прохладната влага на въздуха. Гърбът му тръпнеше, а краката, горе в прасците, пулсираха. Той докосна смачканите банкноти и се опита да се успокои, че не е възможно да са разбрали колко в повече е надписал. Ако бяха разбрали, нямаше да му дадат бакшиш. Уморено се отпусна върху плетения стол и потърси морето. Тази нощ то бе особено красиво, сякаш в чест на неговия празник си бе наметнало най-омайния воал от кадифени светлини. Да, днес преди двадесет и пет години за първи път облече сервитьорската униформа. После се бе женил, бе имал дъщеря, внук, бе построил три къщи, бе обиколил накръст Европа и все се надяваше, че сърцето му ще започне радостно да тупти, но уви, щастието оставаше винаги там, зад недостъпна преграда и сякаш само в онзи ден, когато за първи път си отиде на село с „Волга”-та успя да надникне, но само него ден и само надникна, а никога не можа да я прекрачи. И той отново почувства как му става тъжно, черно, и побърза да се върне при колегите.
Когато изпратиха и последния гост, мудно се преоблече и въпреки болката в краката, не тръгна по познатия път за вкъщи, а закрачи към морето. Имаше желание бризът да го облива със студените си струи, сякаш така щеше да измие отвращението, което изпитваше от себе си, че не можа да устои на магнетизма на кражбата. Пред очите му ставаше все по-черно, но инстинктът за самосъхранение му поднесе образа на гордата Въжарова осанка (в комплекса се носеше слух, че през вечер посещавал с компании някой от поверените му ресторанти и почти никога не плащал). Излъчването на този авторитет поразреди угризенията. После съзнанието му се насочи към готвачите, които слагаха все по-хилави порции, към сервитьорите, които надписваха с все по-големи суми, към началниците, които влагаха все по-малко жар в работата и примирено изпъшка колко много си приличаха. „И докъде! Докъде ще стигнем!” — спря, трескаво се замисли някой някога задал ли му е подобен въпрос и имаше ли някой от неговите връстници или от по-младите, с когото можеше да си поговори за разочарованието, за страха. Не, нямаше, колегите му се бяха устремили да живеят и не се замисляха, може би защото до един смятаха, че от тях нищо не зависи, може би защото никой не бе достатъчно смел да изкрещи: „Стига!” Да, никой не бе достатъчно силен, за да напусне общия път, въпреки че ставаше все по-нечист. Ех, Матьо Димков копнееше поне днес да е различен, но пак нещо го спъна.
Впи поглед напред и с болка осъзна, че на морето му е леко, защото по рождение си е такова – величествено, а и той, и всички други трябваше да полагат мъчителни усилия, за да бъдат по-съвършени и не се знаеше дали щяха да успеят.
Отпусна се върху топлия пясък и зарови ръце. Насреща водната повърхност се простираше спокойна, безкрайна. Как му се искаше да бъде голям като нея…
Въпреки че откриващата по-светли хоризонти стъпка се обеси върху примката на грозното влияние, този ден остави следа в душата на Матьо: край морския бряг у него покълна чувството, че ще дойде миг на промяна. И наистина мигът дойде! Свалиха Въжаров. Изгониха партийния секретар. Сърцето на сервитьора преливаше от вяра в края на беззаконията, от надежда, че и той ще стане друг, но…
Започна сезонът и Димков с изненада установи, че всичко се търкаля по старому. И някак при това положение му беше трудно да стъпи на нов бряг. Хубавите неща бързо не разцъфват, а когато започнат промените и той ще започне да плеви бурените, избуяли в душата му — твърдо си обеща, но ето, оттогава изтекоха две години и пак назначаваха не според способностите, а според това имаш ли вуйчо владика. И пак получаваше смешно малко възнаграждение, и за да можеше да свързва двата края, трябваше да краде.
И нещо по-тъжно: не само си стояха старите неправди, а се трупаха по-големи и по-големи. Например безкрайна беше изненадата му, когато разбра, че ресторантът им е взет под аренда от Стилян Ченчеджията. Преди месец ръководството на комплекса провело търг. На него се явили двама с управителя. Стилян, който дълги години държеше бара, едновременно с това се занимаваше с незаконна обмяна на валута, та от тези си дейности явно бе натрупал доста пари и смело наддавал. И наистина, ден след спечелването на търга със спокойно изражение на лицето, внесъл необходимата първоначална вноска и то без да тегли стотинка кредит. Докато слушаше тези новини, Матьо имаше чувство, че го шибат с коприва. Опита се да потъне в работата си, но въпросът откъде е изкопал такава огромна сума, продължаваше да го пари: петнадесет години работеха в един и същ ресторант, получаваха едни и същи заплати, следователно е крал стократно повече. И що за правителство царува, щом дава зелена улица на мошениците! И защо няма да му поискат документ, посочващ откъде е натрупал тези милиони! Матьо гледаше със съчувствие своя началник, който пак изпълняваше същата длъжност, но вече погледът му не беше стоманен, а на пионка, тъй като играта се дирижираше от Ченчеджията. Той имаше чувство, че гол е попаднал на поляна с фекалии и отникъде няма пътека, която да го изведе на чисто. Понякога си спомняше за екстаза, обхванал го през осемдесет и девета. Цяла зима плува в море от изненади, обърканост и щастие, състояние подобно на това, което изпитва човек, когато му се падне печалба от лотарията. Но днес беше наясно, че не е изтеглил билета, който носи щастие, защото докато преди години се чувстваше заможен, сега непрекъснато се бореше с гадното усещане, че ден след ден се приближава към ямата на бедността. И нещо по-смъртоносно — увереността, че ресторантите, накацали край най-слънчевия залив, през пролетта пак гостоприемно ще разтворят врати (ох, как съвсем не ценеше тази увереност!), започна да се стапя и това пораждаше болезнено предчувствие на сгромолясване в пропаст. И може би защото умът му не виждаше друга вселена, то той, мълчаливецът, бе станал разговорлив и току спираше близки и далечни познати да си поговорят за безизходицата, която като епидемия обхващаше честните хора. Дори веднъж заговори милата Магда, омайваща и до днес сърцето му. Винаги вежлива, тя надълго и нашироко му разказа как благодарение на реституцията върнали голямата къща на свекъра, но Кенарови били много деца, така че на Емануил се паднали само две стаи. Да вземат висок наем? Не, съвсем не, защото синът на приятелско семейство наскоро се оженил и му ги предоставили почти без пари.
Димков я гледаше учудено, а тя, сякаш за да избегне въпроса да не би мъжът й да е побъркан, сподели, че се възмущава от това самозабравяне на собствениците. Усмихвайки се загадъчно, продължи, че е във възторг от Емануил и ако всички поне мъничко му подражаваха, не само социализмът, но и капитализмът, който сега сме хукнали да строим, ще бъде по-съвършен. На Матьо не му беше ясно как може да имаш възможност да печелиш и да не използваш тази възможност. Гледаше чистия й поглед. Чувствуваше, че лакомите очи на законната половинка му бяха по-близки и побърза да си тръгне.
Да, разказът на Магда се оказа семе, хвърлено в пустиня, и тъжно бе, че той нито за секунда не открехна дверите към чудния свят на Кенаров. Не запяха в душата му великденски камбани, явно нисш дух се бе вселил в неговото тяло. Още по-тъжно беше, че имаше години, когато Димков си задаваше въпроса какъв е смисълът на живота, който води (въпрос, създаващ благодатна почва за желанието да се промени). А сега като помия се разливаше мисълта, че е трябвало по-майсторски да използва своето положение. Матьо се смяташе онеправдан от съдбата за това, че си остана сервитьор. Пред очите му постоянно се мержелееше късокраката фигура на арендатора и този крадец, вместо наказание, получил такава примамлива позиция, отваряше най-черните врати в неговото сърце. Той, който правеше път и на мравките, все по-често сънуваше как разбива хазна, открадва жълтици, много жълтици и с тях купува ресторант.На следващата нощ удушаваше богат старец, задигаше парите му и спечелваше търг за бар. Матьовите сънища винаги започваха с грабеж, с убийство и завършваха с изкачване върху примамливия пиедестал: собственик на заведение! Сутрин се събуждаше с главоболие. При мисълта, че осем часа трябва да изпълнява тъпите заповеди на новия господар, му се повдигаше. Без желание тръгваше към любимото, само преди една година, работно място. Вървеше бавно, изпълнен с усещането, че е натоварен с непосилно бреме от несигурност и отчаяние. На връщане се чувстваше още по-смазан. Кафявото излъчване на Стилян Ченчеджията тровеше душата му до такава степен, че нямаше желание дори да празнува.
И ето, отново имаше юбилей, цели три десетилетия, но Матьо не само не го отбеляза с желана покупка. Не само не зарадва сърцето си с красива постъпка, а изобщо не се сети за буйната младежка пролет. Надписва по-безогледно от обикновено и едва през нощта, когато излезе от ресторанта и вятърът погали лицето му, в неговото съзнание оживя разходката преди пет години — за съжаление от светлината, която тогава го озаряваше, нямаше следа. Вървеше бавно и най-голямото желание, което изпитваше, бе да се освободи от страха, че наесен ще остане без заплата, да сложи край на усещането, че е върху последното стъпало на живота. В сравнение с новобогаташите, които си играеха с милиони, неговият четирицифрен влог вече изглеждаше смешно малък. По-рано добрите пари, които си набавяше потулваха неприятното чувство, че е без образование. А сега! Какво трябваше да направи, за да е сред първите — да заложи къщата си и да отвори заведение?! Но ако не успее да се издължи към банката…
Ледени капки покриха челото му.
Тътреше крака и с болка си мислеше, че двадесет и девет пъти бе ознаменувал тази дата, а ето днес, едва сега си спомни. Пред първото примамливо светещо бистро поспря. Искаше нещо да направи, но какво: да се напие, да наеме стая и да се потопи в ласките на проститутка. Не, кух орех бяха за него подобни изживявания. Но виж, ако отиде при Вена и си плати за линийка. Преброи левовете, с които разполагаше и се повлече с наведена, сякаш отсечена глава, към квартирата на своята колежка. За първи път влезе в бърлогата й след ужасния ден, в който Ченчеджията го хвана да надписва и пред всички сервитьори го нахока като говедо, крещейки, че вече е ново време и трябва да се откаже от комунистическите си навици. Матей кипеше от желание да изреве, че един мошеник няма право да го учи на морал. Прегаряше от желание да се изплюе върху мазното му лице, но здраво стискаше езика зад зъбите си, тъй като ако тук му изстинеше мястото, кой щеше го вземе на работа! Неговите, започнали вече да побеляват, коси съвсем не бяха добър атестат, въпреки всепризнатите му качества. А не му се ставаше бояджия. През зимата ги караха да освежават хотели, ресторанти, базари и ще, не ще усвои тънкостите на професията. Но бе наясно, че с този занаят ще припечелва само за хляб, а и разредителите така гадно дразнеха дробовете му. Пък и защо след като некадърникът Стилян може да заеме такова царско положение, защо той трябва да се трови с разни химикали. Защо! Нима няма право да живее като бял човек! А вярваше, че е роден за син на Рокфелер и след като в момента този светофар свети само за мошениците и той ще стане мошеник! Това бяха мислите, занимаващи го в онзи черен ден. Влачеше се като пребито куче, но не му се затваряше в ковчега на празните стаи. Любимата му половинка от известно време все си намираше повод да бъде за по-дълго извън къщи. Преди седмица бе заминала на почивка в Пампорово. А на кого друг да изплаче болката си…
В този миг го бе настигнала лъчезарно усмихнатата Вена. Между многото думи, които размениха, красивата жена му спомена, че вкъщи разполага с вълшебен прах. Не, съвсем не е наркотик. Предписан й е против депресия. Тя го е вземала по време на развода и благодарение на него вече се чувства прекрасно.
Душата на Матей бе паднала в такава катранена яма, че ако му бяха предложили мухоморка и нея щеше да погълне, само и само да види светлина пред себе си. И той си купи от белия прашец. При третото посещение Вена му откри истината. Матей твърдо си обеща повече да не стъпи в този дом, но уви! Все по-често смъркваше кока. На другия ден жестоко се терзаеше. Изпълваше го омраза към живота, към самия себе си. Отново си обещаваше да се откаже, но пак и пак повтаряше, тъй като единствено тогава се освобождаваше от съсипващите го мисли: как щеше да свързва двата края! Дали щеше да успее да даде добро образование на внука си! Дъщеря му и зет му получаваха нищожни възнаграждения. Как щяха да живеят, ако не можеше да им помага!
И днес излезе от претъпкания с непотребни вещи апартамент на своята колежка, освободен от въпросите – убийци. Нещо по-важно, наркотикът, който бе погълнал, го изпълваше с блаженото усещане, че морето му е до колене. Уверено тръгна към автобусната спирка, но възбуденият му поглед съзря мъж, накуцващ с левия крак. В изкривения силует позна белгиеца, който бе на пълен пансион към техния ресторант. Паметта му поднесе примамливия блясък на скъпия часовник, златната верижка, масивния пръстен, красящи ръцете на чужденеца. Но всичко това бе замъглено от представата за най-голямото съкровище — неговото портмоне. На обяд му направи впечатление, че във втората преграда е натъпкана пачка от долари. Вечерта парите бяха на същото място. Носеше се слух, че Стилян Ченчеджията, ако през деня не успеел да присвои хилядарка, нощем нападал туристите.
Матьо тръгна с походка на вълк, дебнещ елен. Мъжът бавно куцаше. Луната превръщаше силуета в танцуваща фигура. Матьо се чувстваше напомпен с дързост. Чувство, което притъпяваше разсъдъка му. Той крачеше все по-бързо. Мъжът спокойно плаваше към потъналата в мрак крайморска горичка.
Настигна го!
Сребърният диск озари лицето на усамотения, лице на задоволен човек. Дъхът на Матьо секна. Сърцето му лудо затуптя, а мозъкът трескаво му набиваше мисълта, че зеленооките банкноти трябва да влязат в неговия джоб, дори с цената на един живот.
Но закова на място! Не! Не беше глупак и остави набелязаната жертва недокосната да отплува. Облегна се на кипариса, извисил снага в тъмната алея и с решителен глас прошепна: “Ще бъда богат! Много богат! И това ще стане като подам ръка на Артур-Тъпото”.
Артур носеше този прякор от ученическите години, тъй като не положи грам усилие да запомни колко е седем по осем, девет по три, но в действителност имаше ум остър като бръснач и по пътя към големите пари проявяваше изключителна находчивост. Работеше като салонен управител в ресторанта, обаче се шушукаше, че ръководи канал за захранване с бели робини на бардаците в Нюрнберг, Хамбург, Лайпциг. Миналата сряда, на чашка кафе през почивката, Артур със сериозен тон му подхвърли:
-Димков, трябва ми човек като теб: благородно излъчване, прошарени коси. Момичетата изпитват доверие към такива пичове. А ти имаш и друго качество. Обаятелен си. Ето защо смятам, че ще можеш лесно да ги убеждаваш, че Западът е техният бъдещ рай…
-Колко ще плащаш? – почти на шега попита Матей.
С деликатен жест на лявата ръка Артур му направи знак да говори по-тихо.
– Колко искаш?!
Димков повдигна неопределено рамене.
– На мацка дванадесет твои месечни заплати?! А ако е под петнадесет години – тридесет и шест?!
Димков не отговори.
-Помисли!
При представата какво ги очаква тези наивни момичета, почувства как стомахът му се свива. Започна да му пари, да му се гади, ушите му запищяха – толкова ужасна му изглеждаше предложената дейност, че цялото му тяло я отхвърляше. А как копнееше да има пари, много пари, защото единствено тогава изпитваше самоуважение, което го даряваше с удоволствие от вкуса на хляба,с радост от изгрева на слънцето.
Матей закрачи към пешеходната пътека. Беше топла нощ, изпълнена със звъна на щурци и блестящите точици на прелитащи светулки, но вместо прекрасната природа да го изпълни с доброта или поне с примирение, в съзнанието му оживя кралската подходка, с която Артур-Тъпото се отправяше към джипа си, още по-ясно оживя трона, на който незаслужено се бе възкачил Стилян Ченчеджията. Тези образи го инжектираха със стръв за най-мръсни дела. „Ако аз откажа, друг ще ги завербува.” – си мислеше Матей и предложението на салонния управител, направено преди седмица, вече не му изглеждаше така отвратително. Той крачеше към залените с ослепителна светлина хотели, казина, ресторанти. Крачеше все по-бързо, изпълнен с твърдото решение утре да каже: „Да!“.

Пенка Петкова Бангова 2006г.,
п.к. 506, Бургас – 8001 Бургас
д.т. 056/852-084
0885-977603